вторник, 28 септември 2010 г.

Тараумарите-cвръх-хората на планината


Загадъчно индианско племе Тараумара, което живее и процъфтява в продължение на столетия на дъното на медения каньон в северно Мексико. Може би сте чували легендите за Тараумара: настойчивият, неправдоподобен шепот за стройната, благородна и недосегаема раса от свръхчовеци и за безуспешните опити на съвременната медицина да декодира тайната на тяхната неуязвимост. Не е много това което сме научили през годините за индианците Тараумара, но със сигурност знаем, че те са най-здравата популация на света. Може би най-изумително е че подобно на акулите, тази странна раса не боледува от рак! Не само това, но Тараумарите са на практика неразрушими био-екземпляри, които дори не са наясно че на този свят съществуват неща като сърдечно-съдови заболявания, диабет, инсулти и т.н. Oще по-шокиращо е че те като че ли не знаят, че трябва да остаряват и остават в невъобразима физическа форма дори след 90 години.
Защо знаем толкова малко за тези уникални хора-антилопи? Защо не сме ги виждали по лекоатлетическите писти? Ако действително са намерили тайната на дълголетието, защо модерната медицина все още не е разшифровалa за останалия свят секрета на тяхната неуязвимост? Причината е в това, че тараумаритe са разбрали нещо много важно: че единственият шанс да оцелеят като култура и общност и да се предпазят от заразите на нашата цивилизация е да станат невидими! Тази раса никога, никога не е воювала. Тараумара са пацифисти до мозъка на костите. В уто-атцтекският им език дори няма думи за насилие, завоюване и жестокост. Затова живеят точно тук, на дъното на земята. Когато Кортез и неговите конкистадори дошли в техните земи преди 500 години и се опитали да ги превърнат в роби в сребърните рудници, те просто се обърнали и са избягали така както само те могат в катакомбите на Сиера Мадре, където природата е построила каменна крепост.
Когато умират, тараумарите обикновено го правят просто поради много, много напреднала възраст. Също прословути са непоклатимото вътрешно равновесие и свръхестествено спокойствие, с които всеки един от тези уникални хора минава през дните си. Няма напрежение, стрес, агресия и нерви. Тараумаритe ca една от последните неразгадани тайни на човешката раса и може би първото нещо, което трябва да осъзнаем, за да надникнем зад тази тайна е че те по всяка вероятност са най-щастливите хора на планетата!
Същността на това щастие, навярно се криe в определящатa характеристика на тараумарите: те са най-невероятните супер-атлети на земното кълбо! Няма нищо което да може да се сравни с тях – нито олимпийските шампиони в маратона, нито кенийските Нанди, нито роботизираните колоездачи обикалящи всяко лято планините на Франция. Нямат брой легендите за свръх-естествената издръжливостт на тази уникална раса, за начина по който тичат с дни и нощи без прекъсване по почти отвесни зъбери, за пълното им пренебрежение към границите на човешките възможности.
Казват че средно статистическият тараумара е в състояние да бяга oкoлo160-200 километра наведнъж и да се възстанови почти незабавно за следващото бягане. Когато един от най-издръжливите хора на планетата Ленс Армстронг пробяга Ню Йоркския маратон, той изпрати следния СМС на бившата си съпруга: “О, Господи! Това бе ужасно!” Тараумарите пробягват без особено усилие 4 последователни маратона! Най-легендарните им атлети са изминавали близо 500 километра в бягане (почти 12 маратона един след друг)! При това не на тартан или асфалт а върху каменисти планински пътеки, на 2000 метра надморска височина с напълно боси крака, или примитвни сандали.

/иво иванов/sportal.bg

събота, 25 септември 2010 г.

Първенството на експериментите


Днес в Италия започва световното първенство по волейбол.
336 състезатели, 24 треньорски тандема, 24 отбора от 5 континента, 10 града-домакини. И една цел - световната купа. Така най-кратко може да се опише стартиращият днес в Италия Мондиал 2010 в мъжкия волейбол.
В календара за тази година това е третото световно първенство в колективен спорт. Най-напред своя крал короняса Цар Футбол. Купата, символ на победата, бе връчена в ЮАР на европейски отбор. После дойде ред на баскетболистите. Техният №1 бе излъчен в Европа, а купата пое към Северна Америка. Сега, отново в Европа, ще бъде определен най-добрият при волейболистите. Първи кандидат за златото пък е тим от Южна Америка - Бразилия.
За първи път на този Мондиал няма да има четвъртфинали в класическия им смисъл.
За първи път Международната федерация по волейбол ще раздаде финансови стимули на първите три състава.За първи път, след осем години пауза, на този Мондиал в първата фаза групите ще се от по четири тима, а не както бе до този момент от шест.
По утвърдена вече традиция шампионатът ще се проведе в една държава, но не в един, а в цели десет града - Милано, Верона, Модена, Реджо Калабрия, Торино, Триест, Анкона, Катания, Флоренция, Рим. И тъй като финалът е на 10.10.2010 талисманът - синьо-бялото пингвинче Воли носи №10.
Сред 24-те отбора финалисти е и България.Още преди да е прозвучал първият съдийски сигнал на двубоя с Китай тимът ни попадна сред отличниците. Родните волейболисти са сред най-високите.
Според букмейкърите българският тим има равни шансове да спечели първенството с отборите на Полша и Италия. На първо място по възможности за титлата обаче са отборите на Бразилия и Русия.
sportkafe.bg
Ами да пожелаем успех на нашият отбор да наблюдаваме вълнуващи срещиV

неделя, 19 септември 2010 г.

петък, 17 септември 2010 г.

Честваме Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София


Православната църква почита днес паметта на Светите мъченици - София, Вяра, Надежда и Любов, загинали в страшни мъчения за Христовата вяра през 126 г. по време на римския император Адриан /117-138/.
София била благочестива християнка с три дъщери, които кръстила на основните християнски добродетели - Вяра, Надежда и Любов. Момичетата били родени в Рим, когато властите жестоко преследвали вярващите в Христос. Майката и дъщерите обаче не криели своята вяра и я изповядвали открито. Когато научил за тях, император Адриан заповядал да му ги доведат. Вяра била на 12 години, Надежда - на 10, а Любов - на 9 години. По пътя към двореца София и дъщерите й отправили гореща молба към Исус Христос да им даде сили да не се страхуват от очакващите ги мъки и смърт.
Император Адриан привикал сестрите една след друга и ги убеждавал да принесат жертва на богинята Артемида. Момичетата обаче упорито отказвали. Императорът се ядосал и наредил да бъдат подложени на мъчения, които не сломили вярата им в Христа.
Императорът предал телата на сестрите на майка им и тя ги погребала с почести на хълм извън града. София останала на гроба и след три дни молитви починала с вярата, че отива при дъщерите си.
Християнската църква почита София като мъченица, защото в сърцето си тя изживяла мъченията, които изтърпели трите й момичета.
Вяра, Надежда и Любов са обявени за покровителки на децата, защото и те самите са пострадали в името на Христа като деца.
От 777 г. мощите на Светите мъченици - София, Вяра, Надежда и Любов, почиват в Елзас, Франция.
Днес храмовия си празник чества сливенската църква «Света София» в квартал «Ново село». Празнична литургия отслужва отец Силвестър в съслужение на духовници от другите църкви в града.
Църквата «Света София» в Сливен е обновена през 1836 година, но е строена между ІХ и Х век.
Най-тържествено днешният празник се празнува от именниците. В много къщи на този ден се месят пресни питки и се раздават, с грозде или с други плодове, за здраве, щастие и любов. Пеят се песни и се играят хора.

петък, 10 септември 2010 г.

Още за ключът

Представете си голяма ключалка.Много здрава и трудно податлива на отключване.Тази ключалка ви държизатворени на място,където не искате да бъдете.Вие обаче знаете,че ключалката ше бъде отворена и тогава ше почувствате и ще се отдадете на свободата,която имате,но за която до този момент само сте чели.Мечтаете си да живеете на определено място и да се наслаждавате така,както ви се полага и да допринасяте по начин,който също ви е известен.
Това е много солидна ключалка,която,ако е затворена ,държи хората в психически затвор-тъмно пространство,което ограничава и спъва духа,убива мечтите и потиска иначе умните,обичащите и стремящите се нагоре хора.Това наистина е много здрава ключалка.Вижтате ли я? Мисля,че я виждате!
Това е ключалката в ума на човека,тя е парадигма!
/Ключът на Джо Витале/
Ако сте депресирани -прочетете"Ключът",ако искате повече от живота прочете"Ключът",хубаво е да се прочете няколко пъти тази книга,за да се почувства силата и интусиазма на автора.

сряда, 8 септември 2010 г.

8 септември - празник на Хасково


8 септември е денят на Хасково. На този ден се чества църковният празник Рождество на Пресвета Богородица, която живеещите тук приемат за своя покровителка.
Отдаването на почит на Св. Богордица е засвидетелствано още през Възраждането, когато в 1837 г. е изградена с общия труд и средства на хасковлии и околните села първата църква, която носи името й, и която е станала люлка на първото училище и на читалището в града.
През 2003 г. за празника на Божията майка е построен монументът "Св. Богородица" отново със със средства дарени от цялата хасковска общественост. Автори на статуята са склупторът Петьо Александров, Никола Стоянов и колектив. С внушителните си размери от височина 32,8м., дължина на статуята 15 м. и тегло 80 тона, монументът получи статут на най-високата статуя на Дева Мария в света, засвидетелстван в книгата на рекордите на Гинес в раздел “Религия” през 2004 г

четвъртък, 2 септември 2010 г.

Окованият слон

- Не мога – казах му. -Не мога!
- Сигурен ли си?- попита ме той.
- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелият седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
- Нека ти разкажа…..
И без да чака отговор, започна да разказва.
Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона ,който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си …. Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?
Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някои от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса :“Щом е дресиран, защо го оковават ?„.
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.
Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също….. Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромния силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си….
–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме е главата: “Не мога, не мога и никога няма да мога.”
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога”.
Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
-Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….

ЦЯЛАТА СИ ДУША!

Хорхе Букай