неделя, 22 юли 2012 г.

Да се усмихнеш в ЛОНДОН

Oлимпийските игри са призвани да изстрелват огромни количества добро настроение и усмивки из цял свят. Да показват на всички, че спортът, макар и наричан от някои "модерната война", преди всичко е катализатор на положителни емоции. Младостта, силата и страстта на цялата планета се събира за 16 дни в Лондон. А Великобритания - родина на модерния спорт, просто няма как да не направи олимпийски игри като за учебник. Българският спорт вървеше към Лондон под знака на лошото настроение, затиснат от скандали и почти паническото редовно броене на спечелените квоти. Хайде най-после да се отпуснем, да се радваме като другите и да се усмихнем. Т. нар. български поход към олимпийските игри в Лондон премина изцяло под знака на голямото напрежение, което буквално извираше отвсякъде. От една страна, новата спортна (и държавна) власт в началото на мандата си закачи и новия олимпийски цикъл малко след старта на четиригодишния период между Пекин 2008 и Лондон 2012. Петте медала от китайската столица и само едната титла (в гребането на Румяна Нейкова, което сега така и не успя да прати участник в емблематичната олимпийска регата по Темза) се приеха истерично като нечуван провал. Без грам реализъм, който да пита и да нашепва - с какво сега сме толкова големи, способни, богати и талантливи в спорта, та да сме там, сред първите десетина нации в света. Където социализмът и неговите живи рекламни лица, каквито бяха спортистите (хвала на шампионите!), ни беше катапултирал за сметка на много други житейски безумия и 10 млрд. външен дълг през 1989 г. Сега световните спортни реалности са съвсем други, по брой олимпийци (62-ма) сме на равнището на игрите от Токио 1964, но там участващите страни бяха 94. А сега може и да са над 205... Та нервността, когато станеше дума за Лондон, извираше отвсякъде във българския спорт. В Министерството на физическото възпитание и спорта възприеха като своя основна задача олимпийската подготовка и атаката на медалите в Лондон. Сякаш това не е работа на специалистите в спортните федерации, на щабовете на националните отбори и на самите спортисти. Затова и продължителните колебания около битката за квотите се приемаха притеснително из всички равнища на спортното министерство. В средата на мандата спортната власт сякаш поразбра, че прякото обвързване (и отговорност) за (не)постигнатото в Лондон не е нейна работа. Защото в министерството много повече трябва да администрират спорта и да създават условия за неговото правилно функциониране, отколкото да го ръководят в чисто спортно-технически аспект, както понякога все още се опитват да правят. Нерви имаше и в спортните федерации - организациите, които са призвани заедно с клубовете си да развиват елитния спорт. И да откриват, съхраняват и развиват таланти. За което получават нелошо, а често и доста щедро финансиране от държавата. Та в доста от федерациите, където са професори, когато става дума да се обосноват защо от година на година им трябват все повече и повече държавни пари, ще се наложи да търсят и отговори на въпроса защо обещанията им от началото на олимпийския цикъл ще се разминат драстично с резултатите в Лондон. Това важи в още по-голяма степен за липсващите олимпийски спортове от игрите. Където пращаме широка палитра от представители на цели 17 спорта. И естественият въпрос е дали принципът на Кубертен, че участието е по-важно от класирането, не важи с още по-голяма сила за днешните модерни игри. Където достигането до олимпийския старт понякога е свързано с повече усилия и напрежение, отколкото самото участие. Пикът на отрицателните емоции на прага на Лондон ни донесе волейболът. Не съществува достатъчно убедителна и сериозна кауза, в името на която елитен спортист да се откаже да играе на олимпийски игри. Така, както сега Матей Казийски ще стиска палци пред телевизора за съотборниците си. Същите тези момчета, които водени от него на терена в по-лесната предварителна група щяха да имат много повече шансове за сериозна олимпийска диря. Остава да се надяваме, че точно отварянето на волейболната кутия на Пандора и изваждането на цялото мръсно бельо на този спорт у нас в навечерието на игрите може да се отрази и добре на психиката на играчите. Които да заминат и да играят в Лондон, без да са натоварени със задължителните големи очаквания към единствения ни отбор на игрите. Трудно е да се пречупим, като не гледаме на спорта като на битка, в която на всяка цена трябва да успеем. А далеч по-честно и по-нормално е да си признаем с ръка на сърцето - вече нищо нито в България, нито в света, нито в спорта е както преди 25 години. И вместо трескаво да броим квоти, (пропуснати) възможности и медали, да се научим да възприемаме спорта от красивата му страна. И да се радваме и оценяваме по достойнство успехите, когато дойдат. Погледнато от оптимистичната страна, шансовете ни в Лондон не са за подценяване. По традиция отново борбата носи тежката отговорност да попълни българската сметка от медали. В Пекин 4 от петте отличия бяха от най-успешния ни спорт. Сега и деветте български борци в трите стила - свободен, класически и за жени, имат амбиции (и възможности) за отличие. Олимпийските реалности на жестоката конкуренция обикновено превръщат в реалност всеки трети шанс за отличие. Което би означавало 2-3 медала. По същата логика - един може да е златен. Но това са само сметки... Под добре познатото мото “И сме най-красиви, и сме най-добри” ще играят момичетата в художествената гимнастика, където медал от ансамбъла е реално очакване. Ще бяга и Ивет Лалова. След фамозното си завръщане в елита и европейската титла на 100 метра от Хелзинки влизане в олимпийския финал между тъмнокожите газели от Ямайка и останалите Кариби, САЩ и Африка е възможният максимум за Ивет. Докато за Ваня Стамболова медалът на 400 метра с препятствия изглежда по-постижим. Отличие бленуват тримата боксьори и колежката им Стойка Петрова, както и бадминтонистката Петя Неделчева. Да не говорим за стрелците, сред които блести двукратната олимпийска шампионка Мария Гроздева. Място между пето и осмо ще е съвсем достойно за волейболистите. Както и влизане в шестицата за Петър Стойчев в плуването в открити води на 10 км. На корта Григор Димитров и Цветана Пиронкова могат да направят всичко. Както и суперветеранът Йордан Йовчев на халките. Прекалено оптимистично ще е да чакаме медал във фехтовката, стрелбата с лък, ветроходството, джудото, кану-каяка, колоезденето и на този етап - във вдигането на тежести. Заради всичко това и въпреки всичко нека се усмихнем преди Лондон и по време на игрите. Защото след това съвсем не е ясно кой ще се смее последен. TRUD.BG

Няма коментари: