Търсачи на епинефрин (насладата от този хормон ни кара да бъркаме горещата страст с любов)

Епинефринът e хормон който дава усещането, че обичаш и искаш да прегърнеш, да разцелуваш и
да правиш любов с целия свят. Но действа няколко часа
и се изчерпва. Тогава идват нервността, внезапните истерични приливи, а ако новото му производство не бъде стимулирано, депресията е гарантирана. Разбира се, той се активира при всяко виждане с любимия и при всеки нов сексуален акт (независимо дали с любим или нелюбим). Големите количества епинефрин предизвикват хронична възбуда, безпокойство и напрежение, срив в имунната система и депресия. И не е случайно, че повечето хора боледуват по-често в първите три години от връзката си. Приемайте го като добър знак, пийте повече витамини и не се подигравайте, ако някоя ваша позната внезапно премине към някаква програма за здравословно хранене, когато се залюби с ново гадже. Тя има нужда от имуностимулатори. Честно.

Къде е капанът? Насладата от епинефрина ни кара да бъркаме силната страст с любов. А истината е, че не се различаваме много от разгонените котки. Много хора казват, че в онзи момент ясно виждат как политат в пропаст на тотално неадекватни взаимоотношения. Усещат, че неминуемо ще си “счупят главата”, но им трябва усмирителна риза, за да бъдат спрени. (След подобни открития изпитвам истинска благодарност, че родителите ми намираха начин да ме вкарат в психическа усмирителна риза през пубертета и че моделът им на партньорство вършеше работа като критерий за връзка, в която има доверие и хармония, макар че ми трябваха много години, за да призная, че това тяхното, може да се нарече любов.)

Епинефринът ни пристрастява, кара ни да зацикляме в

емоционалната си наркомания

Започваме връзки, които ни вдигат в облаците, после ни забиват в земята, изнервят ни, но ги търпим, за да си вземем дозата епинефрим. А като започне да се поизчерпва, вече сме пристрастени, късаме връзките и търсим пак същите усещания. Търсим ги със същата маниакална страст, с която наркоманът ще изрови от земята, но ще си намери дозата илюзорно мимолетно щастие. Затова не е странно, че възприемаме като много по-близки историите на четирите мацки от “Сексът и града”, отколкото на приятелката с щастливото семейство или твърдението на майките ни, че се чувстват прекрасно с бащите ни (когато това е така). Даже често ни се струва, че всички те послъгват, а всъщност са се примирили. Че не искат да си признаят, че им липсва страст, за да не вземе да настъпи някакво световно бедствие. Четохте ли “Любовта трае три години” на Бегбеде? В началото героят му е убеден, че след първите три години страстта във връзките изчезва. Почти не познавам човек, който също не се е убеждавал в подобна трайност на страстта. Това май означава, че много малко хора познават истинската близост. Биохимичната истина:

страстта не умира – епинефринът се изчерпва

И едва тогава любовта започва да се проявява. Ако връзката наистина си струва, едва тогава, след три-четири години, тялото започва да произвежда окситоцин. Окситоцинът е друга работа. Той е “виновен” за чувството за силна близост, доверие, чувственост и щастие. Между другото това е хормонът, който се отделя и когато майката кърми бебето си. Определят го като “нервно-химическото вещество на интимната връзка”. Явно, тялото иска от нас този период на приемане да продължи толкова, че пристрастявайки ни към емоции от по-низш тип, да търсим уликите на истинската близост. Може би, за да схванем разликата. Може би, защото великолепният секс, проникнат от доверие, има сила да трансформира всяка низша емоция. Не знам, не съм я създала аз нито тази вселена, нито тази биохимия.

Но знам, че уликите за това какво е партньорство ми ги даде единствения мъж, когото не успях да изгоня “с ритници” (не буквално) след третата година на изключително драматичната ни връзка. Не че не опитах. Опитвах непрестанно. Той не се предаде лесно. И иронията е, че едно от нещата, с които той е известен, са изключително лошите му партньорства. Един ден просто го погледнах и ми стана приятно, че не му се дразня. Един ден се погледнахме и не беше нужно да говорим, за да се усмихнем един на друг и това да е ОК, един ден стана нормално, вместо да се надцакваме да ми се обади, за да ми каже, че му се е вдигнала горната граница на кръвното. Глупости такива някакви, но мисълта ми е, че страстта ни сега не ни разкъсва на парчета, но и вече не драматизираме, не се караме за нещата, за които сме различни. И когато ме попита:

“Как да ти обръщам внимание постоянно, като си част от мен?”

най-накрая схванах какво ми казва. И че то е добро. Ако се замислиш, лявата ръка не натрапва присъствието си на дясната, нали? Но това, че имаш две здрави ръце е направо благословия, за която, извини ме, но какъв по-точно филм си гледала? А докато епинефринът ме е лашкал нагоре и надолу, от само себе си научих, че ако се престрашиш да допуснеш някого до себе си, сякаш никога не си била ранявана, чудото може да стане. И че сексът между двама души, които вече си имат доверие на всички нива, не само не е по-лош, а напротив – става много по-интимен, забавен, всепроникващ. Интимната връзка затова е интимна, партньорството затова е партньорство, великолепният секс затова е магия, защото се случва само между двама – всяко странично мнение, всяко воайорстване във връзката ви го руши. Сигурно затова сериалите, филмите и книгите са само за онази първа фаза. Като се замисля, не е лошо, докато вървиш по пътечката на изграждане на връзките, те да бъдат коментирани, за да не залитнеш рязко в пропастта. А за всичко след това трябва да се мълчи и да се богоговее
"Жената днес"