петък, 24 февруари 2012 г.
неделя, 19 февруари 2012 г.
събота, 18 февруари 2012 г.
ДУШАТА НА ЕДИН ИЗВОР
Никой не умря. Но и никой не оживя. Просто така се случи. Той не бе никой. Но не бе и някой.
Просто така - една половина. Половин човек. Една от многото половини, които не образуват
цяло. Просто защото някога вече са били цяло, но не са му обърнали внимание. Ни най-малко.
Всъщност половин човекът бе забравил другата си половина някъде по пътя. И сега не можеше
да я открие. Най...-вероятно защото не я търсеше.
Не ме разбирайте погрешно. Половин човекът беше умен. Но беше празен. Вярно, само
наполовина. Но скоро щеше да е съвсем празен, защото докато не търсеше изгубената си
половина, губеше и тази, която имаше. И то много бързо. Мислеше си, че може да я напълни
отново, ако някой го обича. Искаше да бъде обичан и с тази любов да допълни половината до
цяло.
Първо си взе куче. Хранеше го под час. Водеше го в парка. Даже му махаше каишката понякога.
Правеше всичко, което пишеше в книгите за домашни любимци. Но не му говореше. Само
чакаше. Чакаше животното да допълни празната му половина с любов. Уви.
Затова половин човекът си намери жена. Водеше я на ресторант. Купуваше й цветя. Понякога
миеше съдовете. Но не я питаше как е минал денят й. Само чакаше. Чакаше жената да допълни
празната му половина с любов. Уви.
Накрая половин човекът отиде на църква. И започна да ходи всеки ден. Палеше свещи,
целуваше иконите, рецитираше молитви. Но не се разкайваше. Само чакаше. Чакаше Господ да
допълни празната му половина с любов. Но уви.
Един ден той почувства, че вече не е половин човек. Беше по-малко. Колкото повече се мъчеше
да допълни душата си, да я съхрани в себе си, да не допусне нищо от нея да изтече навън -
толкова повече от нея нищо не оставаше. Всичко правеше по правилата - нищо не изпускаше от
себе си и всичко взимаше от другите. Уви, половината намаляваше. Сякаш стана четвърт човек.
Една сутрин не се събуди. Не че умря, просто чакаше да умре. Отвори широко очи, долепи ръце
до тялото си, спря дъха си насила. Но не погледна навън за последно. Само чакаше. Чакаше
смъртта сама да си свърши работата. Но уви.
неизвестен автор
Просто така - една половина. Половин човек. Една от многото половини, които не образуват
цяло. Просто защото някога вече са били цяло, но не са му обърнали внимание. Ни най-малко.
Всъщност половин човекът бе забравил другата си половина някъде по пътя. И сега не можеше
да я открие. Най...-вероятно защото не я търсеше.
Не ме разбирайте погрешно. Половин човекът беше умен. Но беше празен. Вярно, само
наполовина. Но скоро щеше да е съвсем празен, защото докато не търсеше изгубената си
половина, губеше и тази, която имаше. И то много бързо. Мислеше си, че може да я напълни
отново, ако някой го обича. Искаше да бъде обичан и с тази любов да допълни половината до
цяло.
Първо си взе куче. Хранеше го под час. Водеше го в парка. Даже му махаше каишката понякога.
Правеше всичко, което пишеше в книгите за домашни любимци. Но не му говореше. Само
чакаше. Чакаше животното да допълни празната му половина с любов. Уви.
Затова половин човекът си намери жена. Водеше я на ресторант. Купуваше й цветя. Понякога
миеше съдовете. Но не я питаше как е минал денят й. Само чакаше. Чакаше жената да допълни
празната му половина с любов. Уви.
Накрая половин човекът отиде на църква. И започна да ходи всеки ден. Палеше свещи,
целуваше иконите, рецитираше молитви. Но не се разкайваше. Само чакаше. Чакаше Господ да
допълни празната му половина с любов. Но уви.
Един ден той почувства, че вече не е половин човек. Беше по-малко. Колкото повече се мъчеше
да допълни душата си, да я съхрани в себе си, да не допусне нищо от нея да изтече навън -
толкова повече от нея нищо не оставаше. Всичко правеше по правилата - нищо не изпускаше от
себе си и всичко взимаше от другите. Уви, половината намаляваше. Сякаш стана четвърт човек.
Една сутрин не се събуди. Не че умря, просто чакаше да умре. Отвори широко очи, долепи ръце
до тялото си, спря дъха си насила. Но не погледна навън за последно. Само чакаше. Чакаше
смъртта сама да си свърши работата. Но уви.
неизвестен автор
вторник, 14 февруари 2012 г.
АЗ ВЯРВАМ В МЪЛЧАЛИВАТА ЛЮБОВ
Аз вярвам в мълчаливата любов
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
Давид Овадия
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
Давид Овадия
сряда, 8 февруари 2012 г.
КОРФБОЛ-НОВИЯТ СПОРТ
Корфболът е нов спорт у нас и набира все повече популярност.Какво представлява-той е разновидност на баскетбола и интерсното е,че отборите са смесени.В един отбор могат да си партнират мъже и жени по четири на брой,общо 8 състезатели за отбор.Корфболът (от нидерландски: korf - „кошница“, bal - „топка“) е смесена отборна игра с топка вкарвана в кош (корф).В България тази игра се практикува на малко места,едно от които е СУ"Кл.Охридски".От 2005 г. България е член на Международната федерация по корфбол (МФК).Целта при корфбола е топката да се вкара в противниковия корф. Игрището е правоъгълно, разделено на две „зони“. Отборите са два, с по осем играча — задължително четири жени и четири мъже. Продължителността на мача е два тайма по 30 мин.
Топката се манипулира с ръце, не се дриблира и при получаването ѝ в движение играчът трябва да спре на едно място по възможно най-бързия начин. Позволено е топката да се отиграе моментално от движение, без да се спира, с максимално допустими две крачки с притежание на топката.Прекият контакт и съприкосновението както при баскетболната игра са забранени,т.е. няма пряко докосване и и играта не е така груба.Отборите нямат право да напускат своята зона. След отбелязването на два коша (независимо от кой отбор), формациите разменят местата си и така атакуващите стават защитници и обратно. Атакуващите играчи могат да се пазят само от играчи от същия пол — жените пазят жени, а мъжете пазят мъже. Това правило цели равнопоставяне на половете
Топката се манипулира с ръце, не се дриблира и при получаването ѝ в движение играчът трябва да спре на едно място по възможно най-бързия начин. Позволено е топката да се отиграе моментално от движение, без да се спира, с максимално допустими две крачки с притежание на топката.Прекият контакт и съприкосновението както при баскетболната игра са забранени,т.е. няма пряко докосване и и играта не е така груба.Отборите нямат право да напускат своята зона. След отбелязването на два коша (независимо от кой отбор), формациите разменят местата си и така атакуващите стават защитници и обратно. Атакуващите играчи могат да се пазят само от играчи от същия пол — жените пазят жени, а мъжете пазят мъже. Това правило цели равнопоставяне на половете
Абонамент за:
Публикации (Atom)