неделя, 22 февруари 2015 г.

ПРИКАЗКА ЗА ОБИДАТА, КОЯТО СЕ НАСТАНИ В ЧОВЕШКАТА ДУША

Някога, много отдавна, когато хората започнали да общуват помежду си, в човешката душа се заселило малко, но хищно животинче. Името му било Обида. И оттогава станало постоянен спътник на човека. Като всяко зверче, то безпогрешно надушвало най-слабите и нападало първо тях. Било малко и пъргаво и бързо се промъквало в душата на човека. Първоначално било безобидно и невзрачно. То самото не се чувствало добре там и се опитвало да си тръгне. Някои хора не му обръщали никакво внимание и веднага го пускали да си върви. Оказвайки се на свобода, то бързо умирало. И забравяли за него. Други обаче започвали да се вглеждат в него. Колкото повече се вглеждали, толкова повече им харесвало то. И започвали да го опитомяват - хранели го, грижели се за него и все повече свиквали с присъствието му. А то пък се настанявало все по-удобно и все по-често напомняло за себе си. Нещастно и объркано животинче било Обидата. То самото не било много сигурно в себе и понякога само започвало да търси път навън, но бързо срещало себеподобни и се обърквало още повече. Най-ревностният му благодетел и закрилник, който не му позволявал да си тръгне, била Гордостта. Защото такава била нейната природа. Тя винаги заставала на пътя му и го връщала обратно. Един от добрите му другари бил Гневът. Когато се срещнели с него, те веднага си подавали ръка и се вкопчвали един в друг, подкрепяли се, градели общи планове. И дори и единият да се опитвал да избяга, другият не му позволявал. И така си растели заедно. Обидата било вечно гладно и ненаситно животинче. То все си търсело храна и тихичко похапвало каквото намери. И яде ли, яде... Яде отвътре. Колкото повече яде, толкова повече расте. Когато било добре нахранено и гледано, то израствало, ставало голямо и важно. Заемало все по-голямо място и се чувствало все по-уютно в бедната човешка душа. Колкото по-голямо ставало, толкова по-големи ставали и верните му другари – Гневът и Злобата. А човекът ставал все по-слаб. Започвал да боледува, да се чувства зле. Но вече толкова бил свикнал със своя питомец Обидата, че и през ум не му минавало най-простото и очевидно нещо – да се раздели с малкия звяр, превърнал се в хищник, и да го пусне на свобода. Обидата обаче имала и един голям враг. И той се наричал Прошка. Срещнело ли се с нея, зверчето, колкото и голямо и наперено да било, тя го поглеждала снизходително, усмихвала се кротко и го повеждала към изхода. Защото Прошката е най-голяма от всички. Тя помита и Обидата, и Гнева, и Злобата. Тя прочиства душата и я прави светло и красиво място. Ние просто трябва да я повикаме на помощ.
gnezdoto.net